Септември е пренаселен с исторически дати в българския календар. Някои са натрапени от комунистическия прочит на историята, който обявява двата септемврийски метежа – успешният върху щиковете на съветските окупатори през 1944 г. и проваленият ( не без помощта на руските белоемигранти, яли попарата на болшевизма в самата Русия) от 23 септември, канонизиран по съветско време в България като “първото в света антифашистко въстание”. От тази поредица, но с още по-затихващи в наше време пропагандни функции е и т.н. владайско войнишко въстание, потушено с решаващата помощ на братската за кобурггската династия по онова време германска армия.
Има и светли дати, като Съединението от 6 септември, което смятам за най-подходяща алтернатива като национален празник на руската ни веселба на 3 март. Родее се със Съединението и обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 година, но по мое мнение тази дата е по-малко подходяща да замени трети март поради простата причина, че отново е свързана с влиянието на външни фактори, вкл. с благоволението на руската империя.
Но в светлосенките на всички събития най-тъмна и упорито избягвана от прожекторите на медиите и възползващите се от тях политици на тъмно си остава мрачната страница от календара на 5 септември 1944 г. Именно на този ден Съветският съюз вероломно обявява война на царството ни, борейки се да изпревари забавеното с 3 дни решение на българското правителството да ескалира скъсването на отношенията с Германия до обявяване на война на “райха”.
Въпросните 3 дни забавяне са заслуга на съветския агент Иван Маринов, министър на войната. Той успява да убеди премиера Константин Муравиев да отложи акта на обявяването на война на Германия с измисления аргумент, че в противен случай ще бъдат застрашени от германски плен българските войски в Македония. Така агентът на Москва успява да поднесе на Москва повод за обявяване на война на България, а на 8 срещу 9 септември лично надзирава просъветския преврат в София в момент, когато танковете на Червената армия вече прекосяват Дунава на юг без да срещнат никаква съпротива от дисциплинираната българска армия, изпълняваща заповедта на Муравиев да не се стреля срещу настъпващите сталински войски .
Иван Маринов, поканен за военен министър по идея на силния човек в кабинета, какъвто е бил министърът на външните работи Буров в просъществувалия само седмица кабинет на Муравиев, ще се окаже по-късно единственият награден със съветски отличия сред участниците в преврата български генерали, който си запазва съветския орден, който избягва репресиите. А Буров, искрен антикомунист, но едновременно болен от русофилия приятел на съветските посланици в София, ще съжали за това. Чувайки присъдата си от “народния съд” възкликва, че е трябвало да остави на власт предишния български кабинет, който да закопае комунистическите му душмани “два метра под земята”.
Днес 5 септември 1944 години може да бъде погледнат и с телескопа на времето, насочен към рашистката окупация в части от Украйна. Тя избра съпротивата и обърка плановете на имитатора на Сталин от Кремъл, който се надяваше достатъчно много украинци да го посрещнат както не малко българи са приветствали с цветя, хляб и сол Трети украински фронт на българска земя. Изводът, разбира се, не е в българска полза, освен за онези, които продължават да мерят българския патриотизъм по степента на преклонението си пред всичко руско и съветско. Едни от тези наведени поданици на руския падишах го правят с преклонена главица, за да не я реже руският ятаган, но повечето все пак пълзят гордо в краката му с убеждението, че пълзенето е върховна проява на българския патриотизъм.
Голяма вина за това имат всички у нас, от които зависи да се припомня датата 5 септември 1944 г. Дори и през тази 2022 година, белязана от руската агресия в центъра на Европа, няма промяна в това антибългарско статукво.
Ако мога да сравня с нещо тази избирателна забрава, то е с датата … 5 септември, но от руския военно-политически календар. Защото на този ден през 1905 година Русия е принудена да подпише примирие с Япония в Портсмут. Победена е от миниатюрната далекоизточна държава, на която гледа от мнимата висота на своето военно превъзходство. Губи в резултат на това Порт Артур, част от остров Сахалин и най-вече репутацията си на световна военна сила. Унизителното руско поражение води на революцията от 1905 година. Тя се оказва генерална репетиция за февруарската революция от 1917 -та, последвалия болшевишки преврат и поражението на разпадащата се руска империя в Първата световна война.
Как изглежда “втората по сила” армия в света на днешния 5 септември? Украинската освободителна операция в южната част на страната продължава успешно. Село по село, мост по мост украинските сили напредват край единственият завладят от рашистите областен украински центр Херсон. Там в обстановка на нарастваща тревожност са се окопали около 20 000 рашистки каски, на които им предстоят отбранителни боеве, но не с мотивацията и всеотдайността на украинските защитници защитници на родината, а от гузната позиция на окупатори.
Групировката е застрашена от обкръжение, плен или унищожение. Това го казва бившият командващ американските сухопътни сили генерал Бен Ходжис, който още преди няколко месеца “позна”, че украинското контранастъпление ще започне в края на август или началото на септември. Цитирал съм прогнозите му, вкл. в редките си телевизионни коментари. Никога не ме е подвел.
Припомням, че американското разузнаване също така позна и това, което никой друг подобен фактор не огласи: че в края на февруари, след зимната олимпиада в Пекин, Путлер ще нападне Украйна със струпаните си за целта войски.
НА СНИМКАТА: Патриоти ( наричани в нашия случай от рашистите “вандали”) са задраскали три букви от пропаганден надпис в окупирания от РаZия украински град Херсон. Вместо “навеки с Русия” се е получило посланието на украинският военен към руския кораб.
https://ivo.bg/2022/09/05/5-%d1%81%d0%b5%d0%bf%d1%82%d0%b5%d0%bc%d0%b2%d...
