Толерантността също е риск
Кръстосващите по улиците на Париж и Брюксел въоръжени до зъби полицейски и армейски патрули демонстрират по-скоро безсилие, отколкото сила; всяват повече страх, отколкото сигурност
Димитър Бочев
От тънката и все по-изтъняваща с времето надежда, че с края на Студената война и разпада на комунизма в световен мащаб светът ще стане по-спокоен и сигурен, нищо не остана. Продължилото цели поколения противопоставяне между Изтока и Запада, което неведнъж довеждаше планетата до ръба на ядрен конфликт, вече наистина е само спомен, но в началото на новото хилядолетие Студената война бе заменена от гореща, пламнала в десетки държави на няколко континента война, за която християнската ни цивилизация се оказа неподготвена. Подготвени за сметка на това се оказаха враговете на цивилизацията. Тези аномалии не би трябвало да изненадват - в най-новата световна история демокрацията неведнъж е декларирала своята неспособност да се противопостави на политическия екстремизъм. И червеният терор, и кафявата чума се възползваха от дефектите на демокрацията, за да превърнат престъпните си доктрини в престъпна действителност - силата на тези най-колосални в цялата история на човечеството политически злини се коренеше в безсилието на демократичните общности да им се противопоставят подобаващо. А номинално погледнато, обединените демократични държави бяха несравнимо по-силни и от болшевизма, и от нацизма.
Но погледнато реално, не бе така. Преди всичко, защото като всички свободомислещи хора демократичните държави
бяха не обединени, а разединени
Дори изправени пред най-ужасната заплаха, свободните общности трудно се обединяват и мобилизират. За това свидетелства и разрастващата се пред очите ни битка срещу тероризма. Благодарение на малодушието на Запада враговете на Запада до голяма степен вече са я спечелили. Кръстосващите по улиците на Париж и Брюксел въоръжени до зъби полицейски и армейски патрули демонстрират по-скоро безсилие, отколкото сила; всяват повече страх, отколкото сигурност. Един всеобщ, един повсеместен страх, който обхваща както редовите граждани, така и техните държавници - дори, макар и охранявани от хиляди телохранители, ръководителите на най-великите сили се осмеляват да посещават редица страни само внезапно и краткосрочно от страх да не станат мишена на покушения. Цели президенти и премиери президентстват и премиерстват в перманентен страх за живота си. А след като страхът от терора е по-ужасен от самия терор, чия победа е това състояние - на общността на демократичните държави или на терористичните банди?
Днешната международна ситуация говори едно: Западът няма да спечели тази война със средствата, с които я води в момента. За да оцелее в двубоя, демокрацията трябва да стане по-малко демократична, цивилизованите държави трябва да посегнат към една свещена крава, която досега не посмяваха да докоснат: човешките права и гражданските свободи на собствените си жители. Нежеланието на Запада да предприеме тази качествено нова стъпка е психологически понятно; тези права и свободи са сакрални, те са най-великото постижение на Запада, за тях цели поколения са лели романтична кръв по барикадите - не можем да ги пожертваме току-така. Но не да ги пожертваме е целта - целта е да ги съхраним, ограничавайки ги временно. Достоевски учи, че безмерната свобода води до безмерен деспотизъм. В "Човекът без качества" Музил е още по-недвусмислен: голямото щастие е възможно само в определени, строго трасирани граници - както в личен, така и в общочовешки план няма голямо щастие без големи възбрани. Толерантността и начинът, по който западните общества я проявяват, са неуместни. Толерантността е не еднопосочна улица, не статично състояние, а динамичен процес, който е двустранен и реципрочен - градивната толерантност предполага взаимност. Не е ли споделена, толерантността, чиято стратегическа цел е да служи на живота и щастието на хората, се превръща в смъртоносна заплаха, в антиживот. Прекомерната толерантност - пише Попър - погубва сама себе си. А
да сте забелязали искрица толерантност
в поведението на злодеите от "Ислямска държава" и "Ал Кайда"? В името на собствения си живот взетият на прицел няма право на толерантност - той трябва да отговори на насилието със сила. Вярно е, че ако ние прибегнем към терористичните методи на атентаторите, ще заличим жизненоважната морална разлика между тях и себе си, но не към това призовавам аз. Придържайки се към цивилизоваността, ние няма да тръгнем като тях да безчинстваме, да избиваме безогледно деца и цивилни граждани, да вземаме заложници и да се саморазправяме с тях извън всякаква законност. Но да затворим джамиите, училищата и институтите, които открито проповядват насилие и които призовават към убийства и атентати, можем и трябва. Както можем и трябва да институционализираме, да превърнем в част от регламента онези гета, онези фундаментални ислямски общности в големите европейски градове, които са се превърнали в учебни центрове по тероризъм и в които полицията (сиреч държавата) не смее да пристъпи дори през деня. Ако някой възрази, че от подобни ограничения и ние, кореняците европейци, няма да останем незасегнати, ще отговоря, че ние вече сме засегнати, че терористичната заплаха вече е ограничила и накърнила правото ни на спокоен, пълноценен и пълноправен живот. Хора, които по площадите на Париж и Брюксел се разбягват панически от едно гръмнало детско балонче,
не са свободни хора - те са роби на страха си
И ще продължат да му робуват - чак дотогава, докато избраните и упълномощени от тях държави не намерят смелостта и самочувствието да ги защитят от онези варвари, на които те великодушно са предоставили гостоприемство и равноправие, обезпечили са им достъп до всички онези духовни и материални блага, които те впрегнаха в пъкленото си дело. Утехата, че атентаторите срещу собствения ни живот са изолирани и малобройни, е измамна утеха. След тях идват милиони...
