Да си спомним за СССР през разказа за НРБ
Покойната Анна Политковская плати на рождения ден на Путлер на 7 октомври 2006 г. с живота си за своята съпротива срещу посткомунизма на режима в Кремъл. Завеща статиите, книгите и оценките си за същността на империята на злото.
Почти всичко, формулирано от нея като главни характеристики на съветския комунизъм, е валидно и за българската му подчинена разновидност. Конспективният обзор на Политковская за това що е то СССР текст публикувам за финал на руски (без превод, дано повечето читатели се справят с разбирането).
Има още един начин да бъде описан СССР и то през призмата на краткия разказ какво представляваше НРБ. Ако дочетете този текст ще разберете какво имам предвид. Ще се опитам да не дублирам написаното от Политковская, валидно и за НРБ, а да посоча само туземната специфика на българския болшевизъм, както и някои допълнителни щрихи към образа, нарисуван от руската журналистка и правозащитничка. Без претенция за изчерпателност на списъка от характеристиките на НРБ, които могат да бъдат дописани от всеки свидетел на времето.
————————————————————————————————————————
НРБ беше място, управлявано 35 години от диктатор, инсталиран от Москва на кормилото на държавата да я води на синджира на пълната съветска зависимост по пътя на съветската безпътица, завършила с катастрофата на Империята на злото и нейните колонии.
НРБ беше предлагана да бъде зачислена официално за употреба в харема на Кремъл два пъти от диктатора Живков, но СССР гнусливо отказа да се възползва – нямаше нужда да се “жени” за полегналата НРБ, готова да обслужи насилника си всеотдайно по всякакви начини и без официален брак.
НРБ нямаше своя воля за взимане на важни решения от вътрешно значение и на практика нямаше собствена външна политика.
НРБ беше място, в което дори за пътуване до великия братски СССР се изискваше изходна виза.
НРБ беше място, в което най-голямото престъпление срещу държавата беше антисъветизмът ( “бай Тошо”, както ласкаво го наричаха подмазвачите, караше слугите си от най-близкото му обкръжение да му разказват вицове за себе си, но никога за СССР) .
НРБ беше място, в чиято столица, преди въвеждането на централното отопление, снегът ставаше кафяв за ден-два след като е паднал и се е смесил с гъстия отровен пушек от горенето на въглищата и дървата.
НРБ беше брънката от съветската верига, в която беше осъществен експериментът по етническо прочистване чрез “възродителния процес”.
НРБ беше място, в което туристите от окупираната от СССР Източна Германия биваха избивани безмилостно при опит да бягат в съседни балкански страни, въобразявайки си, че тук ще им е по лесно и безопасно, отколкото да преодолеят Берлинската стена.
НРБ беше място, в което системата на привилегиите за правоимащите, определяни като такива по списъци от ЦК на БКП, беше развита дотам, че това властващо малцинство дори не си правеше труда да ходи да си взима само пържолите. Обслужваха правоимащите по домовете им все едно, че са социално слаби или болни.
НРБ беше място, в което правонямащите, огромното мнозинство от населението, не можеше да припари ( освен като част от прислугата) до резерватите на властовото материално благополучие, изградени с десетки в най-хубавите места за отдих и забавление в китната ни родина.
НРБ беше място, произвеждащо големи количества храна за износ за непретенциозния съветски пазар, която беше дефицитна в българските магазини – имаше купони за храна в моето детство, когато се появи изразът “ къде изчезна, бе човек, като червения пипер”.
НРБ беше държава, в която за новата 1988 г. хората си подаряваха килограм картофи, превърнали се в деликатес.
НРБ беше “развита социалистическа икономика”, която произвеждаше бронетранспортьори ( и ги харизваше щедро на “борци за свобода” на няколко континента), но не можеше да осигури на населението детски колички и мляко на прах за кърмачетата. И до днес носталгиците си спомнят с умиление как НРБ е наливала масло във войните, продавайки ловко оръжие едновременно на две воюващи помежду си държави ( Иран и Ирак), макар същите реваншисти днес да се правят на миротворци, борейки се българско оръжие да не бъде предоставяно на борещата се за оцеляване Украйна с “аргумента”, че всяко предоставяне на оръжие означава съучастие в разгарянето на войната.
НРБ беше място, където клиентът се подмазваше на сервитьора за място или порция кюфтета.
НРБ беше място, където подмазвачеството за всякакви облаги, вкл. за услуги ( от рода на фризьорските) не само беше общоприето, но и беше смятано за задължително за успеха на подмазващите се без свян пред широките народи маси.
НРБ беше място, в което човек можеше да пътува със самолет до морето веднъж в годината ( субсидираният от държавата за целта бензин платихме после, както се видя се при мораториума на Луканов по плащането на огромния външен вън дълг, завещан ни от режима), но само ако се е държал прилично през нея и е заслужил благоволението при разпределението на местата за почивка в съответната ведомствена станция.
НРБ беше място, в чиято столица човек можеше да обиколи за по-малко от час пеш почти всички “заведения за хранене” ( кръчми и ресторанти) и пак да не успее да седне в някое от тях.
НРБ беше страна, в която чуждестранните студенти научаваха най-напред думата “връзки”. “Връзките” бяха онази форма на корупция, за която всеки знаеше, търсеше и хранеше, но никой не преследваше.
НРБ беше страна, в която вестниците служеха за тоалетна хартия поради липса на такава – а когато се появи тук-там по магазините веднага се превърна в нарицателно за търсена стока, която са “пуснали”.
НРБ беше страна, в която пенсионираният ми родител буквално преспа цяла нощ на бул. “Георги Димитров” до Халите в София пред магазина за електроуреди, за да ме уреди с мечтаната печка “Мечта”, докарана в един екземпляр в края на предишния работен ден.
НРБ беше страна, в която имаше два-три вида хляб, но не винаги. Опашките се извиваха пред фурните за многочасово чакане преди празници като 9 септември и 1 май, за да се снабдят хората авансово с хляб за предстоящите няколко дни, когато нямаше откъде да си набавиш парче хляб насред комунистическите почивни дни, измислени в името на човека.
НРБ беше място, в която от закупената от гастронома кайма в тигана течеше нещо лилаво и гадно на мирис, а жилите в нея можеха да погнусят и най-гладните ( къде ли отиваха вкусните мръвки от месото при разфасоването в кланиците ?).
НРБ беше туристическа държава, в която в курорта “Слънчев бряг” съм виждал западен турист да плюе с погнуса срещу витрината на заведението току – що отхапано парче от т.н хот дог.
НРБ беше място, в което си беше жива истина вицът за месарницата (“ Преди на табелата пишеше При бай Пешо, а вътре имаше месо. Сега пише МЕСО, а вътре – бай Пешо).
НРБ беше развита социалистическа държава, в което режимът на тока беше наречен весело от народа “дискотека”.
НРБ беше място, в което бъдещето на нацията беше заставено да марширува по площадите в чест на 1 май по къси полички и панталони под атомния дъждец със съветски произход.
НРБ беше място, където цензурата беше следствие от съветската, но автоцензурата, по оценка на убития на рождения ден на диктатора Живков писател Георги Марков, беше постигнала нечувани дори за СССР върхове.
НРБ беше държава, в която се произвеждаха много филми, но в нито един от тях не можете да видите действителността, описана по-горе – което на пречи на БНТ и днес да ги върти за радост на носталгиците по НРБ и да ги величае, като велики произведения на изкуството.
НРБ ,при всичко това, беше страна, в която съветските гражданки неистово желаеха да избягат от огромния съветски затвор и да се задомят в българския му филиал с облекчен режим.
Това казва всичко за…СССР.
А ето какво казва още Политковская.
СССР – это не автоматы с газировкой, а ГУЛАГ и 4 миллиона доносов.
CССР – это маразматики у власти и бедность, как норма жизни.
СССР – это лицемерие. При показном антизападничестве поездка за границу – это поощрение, а вещь из-за границы – небывалая удача.
СССР – это одинаковость во всём. В одежде, в еде, в песнях, в мыслях.
СССР – это дефицит и отсутствие всякого прогресса.
СССР – это коммунальные квартиры, где одна кухня и один коридор на всех. Где слово “сосед” приобретает особый смысл.
СССР – это запрет на выезд за границу, это тюрьма за валютные операции, это запрет на любую политическую деятельность вне рамок компартии.
СССР – это запрет на частное предпринимательство. Запрет на частную собственность, как таковую. У человека нет и не должно быть ничего личного, своего. Человек принадлежит общественному, а не себе.
СССР – это всепроникающая цензура и никакой свободы мнения и распространения информации.
СССР – это постоянно враньё, серость и забитость.
СССР – это пионерские линейки, комсомольские собрания, общественное порицание и осуждение. Унижение перед всеми, размывание и уничижение всякой индивидуальности.
СССР – это повсеместный блат и вымогательства.
СССР – это навязывание милитаризма и имперского сознания с самого раннего детства.
СССР – уравниловка.
СССР – это когда государство делает вид, что платит нам за работу, а мы делаем вид, что работаем.
СССР – это унизительное ожидание подачки от государства.
СССР – отсутствие предметов личной гигиены.
СССР – это убожество быта.
СССР – это чувство бессмысленности и абсурдности происходящего.
СССР – это неуважение к личности. В школе, в институте, на работе – все официально домогаются до личного пространства человека. И это считается нормой.
СССР – это пропаганда из каждого утюга, очереди и пустые прилавки.
СССР – это постоянное ожидание и страх перед войной.
СССР – это пункт в анкетах “ставит личные интересы выше общественных”.
СССР – это подозрение ко всем кто выделяется.
СССР – это невозможность читать, смотреть и слушать, что хочешь.
СССР – это очередь за колбасой, где люди теряли сознание.
СССР – это отношение к человеку, как к расходному материалу.
СССР – это графа национальность.
СССР – это беспросветность завтрашнего дня, имитация жизни, как таковой. Это жизнедеятельность.
СССР – это ненависть к уму и любовь к станку.
СССР – это въедливый антисемитизм спускаемый сверху, доходящий до последней коммунальной кухни.
СССР – это унизительное отсутствие выбора во всём.
СССР – это лизоблюдство и трепет перед начальником. Пресмыкание перед силой.
СССР – это когда цель оправдывает средства.
СССР – это идеология ненависти, зависти и подлости.
СССР – это противоположность свободы, как таковой. Отсутствие свободы передвижения, свободы совести, свободы мнения, свободы мысли. И постоянные декларации, собрания, парады, пламенные речи, шествия, планы, нормы, плакаты, доски почёта, доски позора – огромные, фанерные ширмы, прикрывающие истинную картину вещей.
СССР – это ложь и еще раз ложь. Насильственный изврат человеской натуры. Подмена всех общечеловеческих ценностей.
СССР – самый длительный в истории недобитый человеконенавистнический режим.
И вот мы снова там, за родным Железным забором с колючей проволокой, где дракон может наконец-то с упоением продолжить ненадолго прервавшийся роман со своей едой. На рельсах вероломной войны, по горло в чужой крови, мы с мазохисткой ностальгией скатились обратно на плаху, где уже ждали наши палачи.
История, как хроническая хворь, склонна к рецидивам. А радикальное лекарство одно – своевременная химиотерапия клеток, несущих смерть. У нас этого не случилось, из СССР в «новую Россию» мы перетащились со всеми советскими клопами.
https://ivo.bg/2022/07/21/%d0%b4%d0%b0-%d1%81%d0%b8-%d1%81%d0%bf%d0%be%d...
