България, circa 2023 – будната кома прерасна в клинична смърт
Снимка: iStock Трябва ли да стигнем дъното, за да се оттласнем?
В късния работен следобед вчера разглеждах снимки от площада пред храм „Александър Невски“.
Погром, погром, погром – думата кънтеше в ума ми, не можех да ѝ намеря синоним въпреки дипломата ми на филолог.
По друг начин не може да се нарече състоянието, в което жълтите павета на площада бяха оставени, осеяни със спукани балони, бутилки, вейпове и флакони райски газ.
Докато се намесят чевръстите служителки на чистота, зрелостниците вече се бяха изнесли да цапат някъде другаде.
https://www.facebook.com/plugins/video.php?height
Погром. Същата дума отекна в главата ми, след като само след половин час в тесничко локално платно дама с дребна колица почти мина през мен с около 90 км/ч.
Погром, защото се сещам как друг тип с дребничка колица преди седмица сложи категоричен край на два млади живота, току-що започнали истински. Очевидно дамата или не беше чула, което е почти невъзможно, или, много по-вероятно, просто не ѝ пукаше.
Тя, както и вече споменатите абитуриенти, са над тия неща.
Не искам да обяснявам колко зле е държавата на най-високото ѝ равнище. Това е тема на друг разговор. Иска ми се да разбера трябва ли същата тази държава в наше лице да стигне до дъното, че най-накрая да се оттласне от там и да тръгне нанякъде, да се надяваме – нагоре, а не настрани?
Защото ситуацията, приятели и неприятели, е погром, в който затъваме така, както глезените на току-що напъпила зрелостничка затъват в салфетките в дискотеката. И за него не е виновен някой главен държавник, колкото и да ни се иска да е обратното.
Ако преди няколко години състоянието на България можеше да се опише като будна кома, то вече е преминало в клинична смърт.
Снимка: БГНЕС Близки и съседи на починалите младежи продължават да палят свещи и да протестират за промени
Метафорична, разбира се, но само човек с интелект и съвест, изпаднали в клинична смърт, може да натиска мръсна газ из града и претоварените му улички, докато в съседен квартал близки и съседи на починалите младежи продължават отчаяно да протестират с искания за промени в инфраструктурата.
Само човек, на когото му липсват не първите седем, а първите 17, и с усет за естетика, умрял отдавна някъде на урока по биология за митохондриите, може да хвърля и да мърси около себе си толкова спокойно и безпардонно.
Не, не са виновни абитуриентите, те само са попили вече наложеното. Отдавна стана така, че ако трябва да си избираме нов флаг на държавата, това трябва да е найлонова торбичка, развяна на клон на дърво. А за герб – амбалажна хартийка, оцапана с мазно от баничка.
Междувременно примирението обзема малкото останали незасегнати от клиничната смърт, защото, както знаем от гръцката митология, само един Херкулес може да изрине едни Авгиеви обори.
Щастието е и да не живееш в кочина
Тук може да има повече слънце, но там пък няма хаос и мръсотия
Ние, поради липсата на Херкулесовци, ще сменим „Съединението прави силата“ с „Тука е така“. Даже предлагам и на летището да има постер с това мото – да си знаят пристигащите.
И така – до дъното, накъдето вървим без чужда помощ и съвсем на собствен ход, засилени като бронята на дребна кола към пешеходци. Ще се избием и изпотрепем, защото макар че всеки ден загиват хора, все някой някъде смята, че е безсмъртен и дава газ до ламарината.
Ще се задушим от боклуци или пък ще се издавим от наводнения, понеже в деретата на реките е екологична катастрофа от гуми, електроуреди и други ненужни някому отпадъци.
Ще се насиняваме до смърт по тротоари и перони на метрото, защото никой не ще да мръдне и да даде път, за да не вземе да стане джендър от тази невероятна куртоазия.
Погром. А ако има случайно оцелели от мелето, при неизбежната си емиграция великодушно ще спрат АЕЦ-а. Освен ако някак си преди това не се оттласнем от това пусто дъно…
