Роден е през 1912г. във Видин. Произлиза от родолюбиво християнско семейство. Основното и средното си образование получил в родния си град. Жаден за духовно знание, той завършил Богословския факултет на Софийския университет. Светското му име е Митко Дяков. След завършването на богословското си образование приел монашество. Видинският митрополит Неофит оценил дарбите и призванието му и го ръкоположил за иеродякон и йеромонах. Назначил младия монах Паладий за свой помощник - протосингел. Като такъв той проявил изключително усърдие. Развил голяма религиозна дейност в цялата Видинска епархия.
По нрав бил кротък и възпитан човек. Никога не употребявал груби думи и не повишавал тон. Подкупвал с благата си усмивка. Това твърдят сега неговите бивши ученици. Той преподавал религия във Видинската гимназия.
Станал любимец на учениците си, които се стараел да предпазва от рушителната сила на новите атеистични идеи. Водел диспути с ученици ремсисти, заразени от опасния бацил на безбожието. На тях с голям успех доказвал убедително правотата на християнската вяра, която те дръзко провъзгласявали за "опиум на народите". Спасил много млади хора от заблудата на модерното тогава отрицание на Бога. Спорел с кротост, но с думи, в които блести истината за Бога. Умеел да води благороден спор. Не търсел изява и признание. Искал всяка заблудена душа да се завърне в бащиния дом - при Бога, и премръзнала от човешки умувания, да се стопли при огнището на чистата и крепка вяра. Отец Паладий не предал нито един ремсист на властите. Борбата, която водел, била борба на идеи. Оръжието му било словото Божие. Големите му познания по богословските въпроси, съчетани с искрена любов към човека, правели чудеса. Крайните се озлобявали, но повечето проглеждали за вярата.
Като дошла политическата промяна, която има в идейната си основа атеизма, отец Паладий се оказал един от първите, набелязани за премахване. Новите управници, като били уверени, че никога няма да прекършат силния му дух, решили да го погубят. Сред многото хора от Видин и Видинско, арестувани мъчени и избити, бил и той.
Обявен за опасен идеен враг на атеистичната власт, той бил арестуван още на 11 септември 1944 г. Здравко Даскалов, негов ученик от гимназията, разказва, че в този ден с група съученици разговаряли пред църквата. Изведнъж от двора на митрополията излезли четирима цивилни въоръжени служебни лица, които извеждали отец Паладий.
Той вървял между двама, плътно прилепени към него, третият крачел зад него, а четвъртият - отпред. Отец Паладий забелязал събраните ученици, погледнал към тях и извикал: "Довиждане, момчета! С мен е свършено! Бог да ви пази!".
В участъка бил пребит от бой по най-жесток начин. Той понасял с търпение страданията като Божи служител. Негов събрат твърди, че се молел за своите мъчители като архидякон Стефан с думите: "Боже, прости им, защото те не знаят какво правят!".
Мъчителите, като не могли да сломят духа му, до такава степен се озлобили, че извадили очите му и отрязали пръстите на ръцете му. В големите мъки той извикал към небето: "Боже, помогни ни да издържим!". Страданието по човешки било непосилно. Като знаел това, просветеният и верен на Бога духовник, молел благодат свише. И Бог му я пращал. Той устоял, без да се поколебае. Като видели твърдостта му, накрая го посекли, а през 1945 г. бил задочно осъден от ''Народния съд''.
След 17 септември безжизненото му тяло било закарано в местността Вълчи дол в гората, близо до село Макреш. Там били отведени и избити също градският лекар Илия Велков, съдебният кандидат Венелин Шутилов и още над 150 видни граждани на Видин, Кулата и околността. Труповете им били нахвърлени в дола, откъдето кучета влачели части от телата им дни наред. Никой не смеел да ги погребе. Това масово убийство било извършено от партизани на отряд "Георги Бенковски", воден от командира Витко Иванов с прозвището Бако.
Вината на отец Паладий била очевидна - той не я отричал. Докато много от избитите свещеници си гледали само духовната работа в рамките на своята енория, не се вплитали в идейни спорове, като си оставали верни на Бога и духовния дълг, то отец Паладий воювал. Тази силна дума за един духовник при него има най-благороден духовен смисъл. Той воювал с най-силното оръжие - словото Божие. Затова нямало никакво съмнение, че ще бъде унищожен.
При това, като работел с младежите, той станал председател на младежката националистическа организация "Легион". Всички легионери били гонени. Но и да не било това, протосингелът на Видинската митрополия бил достатъчно виновен с активната си антиатеистична просветна дейност.
Достойно изминал страдалческия си път отец Паладий. И духът на този страдалец за Христа останал с блясъка на чиста белота пред небето.
Съдбата на убийците е трагична, тя се повтаря при всички случаи по един и същи начин. Тука не е достатъчно изследвана. Знае се само за Бако, който не издържал на терзанията на съвестта. Като не познавал покаянието, което единствено облекчава душата, той се пропил. Искал в нетрезво състояние да забрави греха и да отпъди виденията на жертвите си. За него съвременникът му Здравко Даскалов твърди: "... като последна отрепка се мъкнеше из града".
Ценни сведения за живота и мъченическия подвиг на йеромонах Паладий е оставил ставрофорният иконом Николай Цветков Василев, енорийски свещеник в село Антимово, Видинско. Той лично и отблизо познавал протосингела.
Като изпраща сведения за него с писмо № 3 от 3 март 1999 г. до Видинския митрополит Дометиан, той пише: "Отец Паладий беше истински Христов служител и с апостолска ревност обикаляше Видинска епархия, като развиваше усърдна религиозна дейност..."
Това писмо той пише по повод 55 години от мъченическия му подвиг. Чрез митрополит Дометиан той отправя молба до Светия Синод на БПЦ да бъде канонизиран за преподобномъченик.
На свой ред митрополит Дометиан, като представя написаното, с писмо № 86 от 26 март 1999 г., пише до Синода. Подкрепяйки мнението за канонизацията, той твърди също, че йеромонах Паладий се изявил "като ревностен благовестник на Христовото Евангелие в борба срещу атеизма".
Йеромонах Паладий несъмнено е между българските свещеномъченици на небесата. Той спасил от отровата на безбожието и много свои духовни чеда, които ще наследят царството Божие. А една човешка душа е много по-скъпа от всички съкровища на света. Затова и неговият подвиг е неизмеримо голям.
Из книгата "Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време"
Коментар "Под лупа" : Колко от тези убийци и терористи са били активни борци против фашизма и капитализма ? Сигурно 100% ... А децата им и внуците им ползващи се с привилегии ?!!
Има твърдения, че към края на 70-те години на 20-и век АБпФК са наброявали 70 000 души, а в средата на 80-те години на 20-и век били вече 240 000! Колко от тях са сред основателите на сегашните политически партии ?!!
За самите АБПФК
В зависимост от категорията привилегиите на АБПФК са били степенувани. На първо място в привилегиите е влизало отпускането на специална народна пенсия. Освен това АБПФК са ползвали специални безплатни почивни станции, медицинско обслужване и безплатен транспорт.
Всеки АБПФК е имал право да изиска отпускане на кредит от 6000 лв. след престояването на 6 месеца на минимална вноска от 1800 лв. в банката като жилищно-спестовен кредит, като веднага след тиражирането на заема се предлага и закупуване на жилище. Това право се дава само еднократно на дете на АБПФК (т.е. ако има повече деца, само едното ползва предимството). Останалите хора са чакали тиражирането на разрешението за кредит и разрешение да закупят жилище десетилетия, а повечето не са дочакали (т.нар. дългогодишни жилищно-спестовни влогове).
За децата им
Самите АБПФК и децата им са влизали с привилегии в учебни заведения. В средните училища и в университетите първо са приемани всички деца на АБПФК, които са изкарали оценка „среден 3“, по параграф „Ж“ от закона. В езиковите гимназии (след 7-и клас) за тях са заделяни 20 % от местата през 1970-те години. За примане с оценка „слаб 2“ се е искало специално разрешение от партийните органи, което обикновено е било давано.
През 1980-те години броят на децата на АБПФК намалява по естествени причини и тогава влиза в сила друга наредба. Според нея само 30 % от местата във ВУЗ са за деца на АБПФК, но практически се приемат всички, които желаят. За аспирантура са приемани всички желаещи, а при защитата официално е било съобщавано, че аспирантът е дете на АБПФК. При отпускането на стипендии и общежития децата на АПБФК са били с предимство. Децата на АБПФК са назначавани с предимство на работа.
По-голямата част оформя прослойка от хора, които са получили висше образование по буква „Ж“, но не може да си намери работа поради отнетите привилегии и особено поради липса на качества. Значителна част от тях са трайно безработни и се издържат, като продават имоти и имущество (често придобити благодарение на привилегии).
За внуците им
Въпреки разпространеното мнение, на внуците на АБПФК не са били предоставяни никакви привилегии. По тази причина много АБПФК осиновиха внуците си, което обаче беше забранено на даден етап със закон. За да се даде възможност на Тодор Живков да осинови внучката си Евгения, този закон беше отменен от Народното събрание за няколко часа, след което отново беше прегласуван и пак влезе в сила. Имаше куриозни случаи, при които вдовици на партизани осиновяваха внуци, а внуците им, родени години след смъртта на дядо си, използваха привилегиите на деца на загинали. Такъв случай беше огласен от журналиста Георги Тамбуев (вестник „Труд“, статията „Корупция, облечена във власт“ от 1987 година, за която Тодор Живков нарежда той да бъде уволнен и изключен от БКП, а видните АБПФК са възмутени какво пише във вестника за „едно наше момче“-https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D0%BD...
Ясен ли е отговорът ?
*Заглавие на "Под лупа"
